„— Коя си ти? — овладя гласните си струни от втория опит Радослав, докато невероятното момиче сръчно стапяше мускулната му треска.
— Змеица, разбира се — след кратък размисъл отговори девойката, а тонът й издаваше възмущение от подобна недосетливост. — Какво друго! Вярно, мелез съм, ала те мислех за по-умен.
— Змей-мелез…
— Баща ми е от Долната земя, а Майка ми — Царска дъщеря, заточена в манастир — с гордост и капка негодувание уточни момичето. — И съм им единствена…“

Невероятно, красиво, прекрасно, вдъхновено… Може би това съвсем не са подходящи думи за започване на една рецензия и особено на такава стойностна книга, но така именно се получава, когато все не намираш време да прочетеш книгата, която се намира буквално „под носа ти“ вкъщи от половин година насам и която се оказва едно от най-стойностните неща, които някога си чел. Дори и думите „Абе айде прочети я книгата най-сетне, все казваш, че нямаш време, колко са 90 странички!“ не помогнаха… до вчера.

Принципно всеки читател разбира и осъзнава прочетеното по различен начин. И дори да сме се учили, че пишейки рецензия, човек не бива да изразява собствено мнение, аз не мога да не споделя какво направи с мен тази книжка. Истината е, че тя се докосна до най-дълбоките и най-ценни чувства, които някога бях изпитвала.

Първо успя да ми припомни всички вълнуващи пътешествия из приказките от детството ми, но не какви да са приказки, а българските. История за змейове, живели заедно с хората, истории за магия и за истински човешки същества, смели и благородни, не като днешните човеци…

А когато смелостта, красотата и състраданието изчезнали от света на хората, с тях си отишли всички магични създания, дракони, таласъми, самодиви, колобри.

А през 1996 г. един човек пробудил драконче на Земята.

После потеглихме към реалността. Съвремието и миналото се оплетоха в един толкова сложен възел от противоречия, че вече не е ясно кое е истина и кое лъжа. Започнах да се замислям дали пък написаното в академичните книги по история, които само студентите като мен четат като им се наложи, не съдържа огромна доза лъжи с цел да забравим древността и величието на нашия, български народ.

„… И как избирате най-достойните? Чакай, нека позная!… Пращате ги да вършат юначества, нали? Да надхитрят самовила или заловят някой много зъл разбойник-таласъм? Не, навярно е да изцерят от девет години болно дете… а може би да отключат клят кладенец?…“

Но не така избираме днес „най-достойните“ управляващи, както предполага момичето-змеица Верена. Може би трябва да се замислим за това дали демокрацията не е просто „… когато сто глупака са повече от един умен.“

Същевременно историята на змейската дъщеря и нейния Радослав поведе през дебрите на това много познато и много, ама много силно преживяване, наречено любов…

„— А заранта ще посрещнем изгрева и ще Му възвестим, че оттук насетне си принадлежим. Така правят влюбените у нас, в Долната Земя. Чуй какво бива да кажем, докато Слънцето издига лице над хоризонта… — Верена се изправи. Очите й искряха като сини звезди, когато тя тържествено изрече:
„Небесен Събрате! Пред Огъня на Живота, с който ни Даряваш, Аз, наречена Верена — тук ти казваш своето име — вмъкна бързо девойката, — се Обричаме в Едно! Колкото и да Живеем Отсега, било Миг, било Пълен Век, Желаем от Теб и Ти Заповядваме да ни Дариш със Смърт за Двама, Щом се Нарадваш Достатъчно на Щастието и Любовта ни, които Пламтят като Горещия Ти Взор. Потомците ни ще Ти се Отблагодарят!“
— Това е откъс от змейска сватбена песен — поясни тя на Радослав, който бе замръзнал на едно коляно. — Древните Дракони са се мислели за деца на Слънцето, което всяка заран ражда себе си. Харесва ли ти? Искаш ли да Му го кажеш заедно с мен?“

Само в случай, че си преживял толкова изпепеляваща любов, за която пространство и време нямат значение, само тогава осъзнаваш същността на това понятие, узнаваш, че искаш да прекараш живота си с другия. И тогава вие сте едно цяло, толкова сте силни заедно, че можете да победите всички и да оцелеете и в най-трудните моменти…

Веднъж един човек ми каза, че чрез фантастиката читателите могат да разберат и осъзнаят някои неща, които иначе отказват да приемат в действителността. „Да пробудиш драконче“ сякаш пробужда всеки, готов да приеме света с нови очи и да се замисли за истински важните неща от живота.

Ако желаете да закупите „Да пробудиш драконче“ или друга книга на Човешката библиотека, можете да си ги поръчате направо от раздел „Поръчки“ на сайта на самата Човешка библиотека.

Цветомира Димитрова

Макар и не почитател на криминалните трилъри, не мога да не  отдам чест на човека, бил по продажби бозите на Дан Браун и (особено) Стефани Майер. Стиг Ларшон е създал великолепни образи и увлекателно действие, което силно ми се понрави, макар да имах съмнения в това. Инай-хубавото е, че освен “Мъжете, които мразеха жените”, има още цели две великолепни книги, в които всички мръсни тайни излизат наяве – “Момичето, което си играеше с огъня” и “Взривената въздушна кула”.

   Микаел Блумквист е разследващ журналист, който в увлечението си да разкрива мръсните тайни на съмнителни богаташи отнася несправедлива присъда за клевета. Трите месеца в затвора и голямата глоба не са страшни – по-лошото е, че е загубил доверието на читателите на вестника си “Милениум”.

   Точно в този труден момент пристига  екстравагантното предложение на милионера (но от честните) Хенрик Вангер, който му предлага баснословна сума, само за да се зарови в дебрите на загадка отпреди 40 години, в опит да намери пропуснати тогава нишки. Случаят се отнася до неговата племенница Хариет, която изчезва безследно и всички мислят, че е станала жертва на убийство, чийто извършител е останал неизвестен.

   С голяма неохота Микаел поема случая, основно за да избяга от светлината на прожекторите и защото Хенрик му обещава информация, която да му помогне да закове този, който го е осъдил. Потъването в случая му разкрива извратените отношения в семейство Вангер, които силно приличат на семейство Адамс, но без комичния оттенък. Журналистът попада в калното тресавище на бивши нацисти, самовлюбени егоцентрици и коварни дами, всички носещи една кръв, но готови да си прегризат гърлата.

   В разследването се включва и хакерката Лисбет Саландер, чието ужасяващо минало я е довело до освидетелстване и настойничество, което е като хомот около врата й. Тя е безкрайно интелигентна, има фотографска памет, а чарът й се допълва от татуировки и пълно нежелание да комуникира с околните. Двамата с Микаел сформират странен екип, който неизбежно започва да разплита случая.

   Както може да се очаква, нищо не е такова, каквото изглежда, а от миналото се протягат зловещи пипала на чудовищни престъпления, които заплашват живота и на двамата. Някой много мрази жените и никак не иска да спира кървавата си жътва…

   Романът е страхотен и адски увлекателен. Въртележката на действието постоянно захвърля читателя насам-натам, докато скелетите в гардероба на Вангерови не излизат, тракайки с костите си…  

Христо Блажев, Книголандия

„Мъжете, които мразеха жените“ може да поръчате в „Книга за теб”.

Хотел след хотел след хотел.  Без дом. Статия след статия след статия. Без замисляне. Жена след жена след жена. Без любов. Работа след работа след работа. Без  милост.

   В „Туристът” има хотели, статии, жени и наемни убийства. Точка. Хубава е. Точка.

   В „Туристът” няма имена, лиготии, любов, почти няма слънце. Точка. Няма и пряка реч. И това ми харесва. Точка.

   Туристът е мъж без лице и минало. Ден след той обикаля света, отсядайки ту в лъскави, ту в мизерни хотели. Чинно изпраща по статия за всяко място, удостоено с присъствието му. Тук-там преспива с някоя. Никъде не завързва човешки контакт.

   Зад това ежедневие, обилно полято с алкохол (чак си помислих, че авторът прекалява с количествата), се крие и другата му работа – дискретно помагане на хора да се самоубият. Такива, които са се самопоръчали.  Някои искат само морална подкрепа, други искат повече усилия, особено като са решили да си играят на зарове със смъртта.

    Ден след ден, град след град, жертва след жертва. Всички различни и толкова интересни в последните си часове. Докато не се появява убиецът, чиято цел е именно туриста, осмелил се да разкритикува хотела на един съмнителен субект…

    Странна книга, безспорно. Първата е, която чета на Богдан Русев, но обезателно ще поправя тази грешка. Липсата на пряка реч е великолепно заменена от разказа, който тече с убийствена лекота. Малко депресиращо е, че през погледа на туриста всичко е гадно, сиво, мръсно, досадно и каквито още негативни прилагателни се сетите. Но той е човек без душа и Русев умело внушава това без нито ред пряко обяснение за това му състояние.

    Влюбих се в разнообразието от начините, по които туристът описва хотелите, в които спи. Направо се вдъхнових да променя шаблоните, по които пиша за книги. Ще се види, ще се види.

Христо Блажев, Книголандия

„Туристът“ може да поръчате в „Книга за теб”.

Не мога да кажа, че първият ми досег с Харуки Мураками и “Танцувай,  танцувай, танцувай” остави в мен добро впечатление за японския автор. Но книгата със стряскащо заглавие “Страна на чудесата за непукисти и Краят на света” напълно промени мнението ми.

    Героите в романа нямат имена, не са много, а светът им е съвсем бегло щрихован – почти реален, но и не съвсем. В центъра е мъж със спокоен живот, имащ колекция уиски и слабост към стари холивудски филми. Професията му е калкутех, най-общо казано преработва в мозъка си данни, които трябва да се опазят от посегателство. Тази му способност го отвежда в токийската канализация, където чалнат професор прави изумителни експерименти, а впоследствие се оказва, че самият калкутех е обект на такъв. Заедно с дъщерята на учения той трябва да се измъкне от конкурентна организация, която  иска да се добере до работата на професора.

    Паралелно неговото Аз заживява в тайнствен град на Края на света. Той е ограден с непробиваема стена, жителите му живеят влудяващо спокоен живот, ненарушаван от нищо, а най-големият проблем е, че героят трябва да се раздели със сянката си. Целта на пребиваването му – разчитане на стари мечти, съхранени в черепи на еднорози.

   Двата свята са едно. Нищо повече не ще ви кажа за действието. Дори да идва Края на света.

    В този роман прозата на Мураками може само да бъде възхвалявана, тече леко, плавно, постоянно те кара да се връщаш и препрочиташ цели абзаци. Великолепно оформено съдържание, в което три думи маркират цяла глава. Примерно глава 9 се казва “Апетит, разочарование, Ленинград”. На пръв поглед – какво, по дяволите? Но в протежение на няколко страници героят се запознава с красива библиотекарка, която опустошава всичко, което е сготвил (апетит), впоследствие не успява да се представи на ниво в леглото (разочарование), а накрая научава за изследванията на петербургски/ленинградски учени върху открити останки от еднорози (Ленинград). Това ми допадна, категорично.

    Колегата Преслав смята с доста голямо основание, че книгата е бъкана със символи и препратки, но се намирам в лятно постдипломно отпускане, така че я изчетох изключително като приятен роман, без да се напъвам да се отнасям към някакви сложни селения. Ваш е изборът да се насочите в друга посока.

Христо Блажев, Книголандия

„Страна на чудесата за непукисти и Краят на света“ може да поръчате в „Книга за теб”.

Е няма такава книга, бих казал убедено. Но я има и понастоящем е в ръцете ми. Странна. Наивна. Луда. Литература, ама не баш. Каквото и да напиша, не ще е вярно напълно, нито пък грешно отчасти.

Да, книгата е странна. 

Двамата герои се казват Матей и Кърт. Те са идиоти и дебили. Но имат в себе си нещо крайно донкихотовско. Използват оригинален начин на набиране на пари – хвърлят гнили ябълки през прозореца и по неведомите сили на света, измислен от Пала, те винаги падат до късове злато. Безотказно е, опитайте.

Не само това в света около тях е странно. Той е тоталитарен, ръководен е от съвет, в който по право влизат всички деца на Председателите, които са колкото незаконни, толкова и многобройни. Условието за взимане на решения в този съвет е, че те са легитимни само ако Васил присъства. Той обаче през повечето време спи, яде или се разхожда, а не кисне в заседателната зала. Причина – Васил е куче.

Обществото е устроено просто – има земеделци и космонавти. Първите произвеждат точно определено количество храна, което често надвишават неволно и се налага тежък труд по изгарянето му. А раждаемостта се компенсира чрез космическата програма – всички излишни хора се изстрелват с ракети, които се сглабят под открито небе по време на дъжд, а ако не вали, ги поливат нарочно. Целта е да не се херметизират. Всъщност ракетите нямат цел, екипажите също.

   Да не забравяме и немалкото идиотски картинки, които са доста концептуални.

Двамата герои и няколкото второстепенни минават през купища гротескни приключения, които на пръв поглед са крайно тъпи, но има нещо странно забавно в тях. Пълно е с готини шеги, които те разсмиват с простотата си, а няма и ни най-малък шанс книгата да ти стане тежка или скучна – тя просто се лее като ручей. Матей и Кърт са всичко – те са рицари с мечове, после решават да станат партизани за няколко години, за радост на управляващите, бият се с плъхове-човекоядци, които са доста интелигентни, а даже и в минутите на ябълково богатство са като разглезени богаташи, които си строят дворец. А чистачката Моб е една преходна героиня, която чисти след Васил и пише романа, демек авторът описва как някой пише този роман за приключенията на двамата идиоти.

Книгата е изключително шантава и не може да се характеризира с никой жанр – тя пародира всички други, но не е пародия, защото е съдържателна по един странен начин.

Уф, наистина не знам какво точно буди в мен, но ми хареса. Не знам как, защо, но е забавна по крайно ненатрапчив начин.

Христо Блажев, Книголандия

„Записките на чистачката Мод“ може да поръчате в „Книга за теб”.